Четейки някои от старите постинги, разбирам че дълго време съм изливала стаения си гняв в дълги изречения. Дали пък моята муза не е гневът? И може ли гневът да бъде катализатор на някакъв вид творчество? Изобщо може ли гневът да стои в основата на човешкия напредък? Мисля, че...Да. 
Моят гняв към всяка несправедлияост-към наглостта, лъжата, лицемерието, безразличието, ниската култура, клюките, злобата и завистта, ме караше да отговарям  с единствено възможния за мене начин-погледът отгоре. Желанието ми да се дистанцирам , да се изкача нагоре и да погледна към тези, които оставям на земата, ме накара и да желая да пиша. Дори щастието, любовта, хубавите моменти не са ме така амбицирали  както миговете, в които съм била наранена.  А щом се е случило, значи аз съм го позволила...........
И какво ми остава след тази горчива равносметака....да наглася "гуглата " си на нови честоти.
Иди си гняв и повече не идвай,
не искам да те храня всеки ден,
отказвам се от сладките ти мисли
ще бъда вече друг човек
Хич не  ме бива в лириката:))))..ама е от сърце

...да се живее мъдро тъй е трудно...:)

А бе не го зарязвай - не се гневят безгръбначните :)) /хах,и съвети започнах да давам:)))/

Ама не можеш да пишеш само когато си газиран яко:))